Реално тази нощ не съществува.

Измисленият мрак, сред който скитам,
не е в реален свят.
И ми се струва,
че слюдения блясък на звездите,
на този вятър шепота потаен,
на месеца неясното трептене
са взети от романите назаем
или са съчинени тук от мене.

Нощта е като древен храм сакрална,
сред който бродя тръпен и тревожен.
Реално тази нощ е нереална.
Такъв дълбок покой е невъзможен.
Неистински са тъмните простори,
пространствата, в нозете ми стаени,
земята долу и небето горе...

О, този свят се подиграва с мене.

И звезден прах над мен вали обилно,
и странна тишина над мен се стича,
и някак първозданна, ювенилна,
нощта на нереалност ме обрича.
Защото всъщност тя е само в мене,
защото е до болка необятна,
несъществуваща, непотвърдена,
измислена, до стон невероятна...

Така ли е наистина?
Не зная.
И крача в тъмното с едно съмнение:
а може би нощта е просто краят?

Той съществува.
А ме няма мене...