Какво направихме с живота си
добри приятели, любими мои?
През скръб и хиляди жестокости
останахме ли истински и свои?
Дали не бяхме прекалено малки,
деца, играещи си със живота,
сега изглеждаме непоносимо жалки
постигнали на пошлостта нивото!
Крещя и плача непрестанно,
когато гледам снимката ни обща,
за вас дали ще бъде странно,
ако кажа:"Пропиляхме си живота!"
Разпиляхме думи, тежки обещания
за вечна преданост, любов и вярност,
отдадени на низки,грозни съзерцания
разбихме ли онази нежна святост?
И търся ви, копнея за разбиране,
за мили погледи, за топли думи,
но виждам само грозно как убиваме
единствената святост по между ни!