Чувството да те откривам при всяка твоя дума
и чувството да те загубя точно когато съм те намерила...
Научихме се да растем със страхове
Избутахме щастието някъде...
Може би...наистина не съм сигурна...
От очите ти,изчетох цели философски книги
и отново те открих...
Все едно беше ненаписан
но със безцветен химикал хиляди пъти надраскан...
Там някъде беше...
Там където и ти не знаеше...
Някъде...
Но къде?
Там ли?
Или тук някъде беше скрит?
Всъщност сред тази война ли беше се загубил преди да се самооткриеш?
Ти докато се намериш,аз отдавана бях те открила
в онази тясна улица,
колкото и да не помниш
в самота все беше забулил
и единствената ти песен беше тишината...
Кой не беше до теб?
Беше плакал... кой не избърса сълзите ти?
Аз ли?
Ала ти беше ме изгонил далеч от себе си...
Искаше да забравиш
Може би си забравил...
Давай, забрави ме...