Снегът пристига.
Населява гъсто
на въздуха прозрачен синевата
и гали с неумели хладни пръсти
кафявата косица на тревата.

Снегът пристига.
Хладно слънце свети,
прелитат едри сребърни парцали –
като че пърха някъде в небето
огромно ято птици.
Но едва ли.

Това е топъл дъх, замръзнал горе
– не нечий топъл дъх... по-скоро ничий –
поел надолу, към света на хората,
еднакъв всеки път – и тъй различен.

Бях писал някога, че снеговете
от сивата безбрежност долетели,
са сякаш бели сватбени букети,
или прозрачни сватбени дантели...

Бях писал някога, че, снежно-бяла,
вали безкрайна чистота над мене,
като сребрист чаршаф в родилна зала
и пелена за току що родено...

Бях писал, че могилите отсреща,
затрупани от снежната вихрушка,
като че сетния си ден посрещат,
облекли бели ризи – по хайдушки...

Бях писал...
Но се трупат преспи бели –
еднакви всяка зима – и различни,
и не на пелени и на дантели –
защо ли на саван снегът прилича?