Тук, дето стоим, сине, бяха градини.
Подредени бяха лехите - сякаш войници.
С огромно червени домати - малки дини.
А на дините викахме тук - любеници...

Помагах. Поливах. Плевях и копаех.
С количка ръчна карах тор оборска.
Имаше време. До мръкнало. После играех.
Е, да, нямах твойте модерни обноски...

Баба все хокаше дядо за нещо си... нейно.
А той недочуваше, старецът мил. С хитра
усмивка ще пусне шега ненадейно -
след всичките упреци - цветна палитра...

Под асмата до старата круша стоеше,
опрян на герана - от него самия копан.
И понякога дълго и тъжно мълчеше.
Сякаш в отвъдното или в нищото взрян...

Ей тук израснах, сине... И не станах доцент.
Но и животът докрай не ме е изстискал...
Още говоря и пиша със селски \"акцент\":
Да бъдеш добър Човек. Това ми се иска...