Раздавам си душата, като дъжд -

от кротките, смирени дъждове съм.

Не се изливам гневно изведнъж,

а тихичко, като приспивна  песен.

Валя и плача, плача и валя -

сълзите напояват най-дълбоко!

И щом възкръсне жадната земя

изчезвам в неизвестните посоки!

Понякога обаче става друго –

от болките тъмнея и е страшно.

Вихрушки ме завъртат, като луда,

в небето вдигам пътищата прашни.

Гърмя. От мълнии раздрана цяла

и капчица душата не изцежда…

И тръгвам – градоносно натежала,

преди да рухне сетната Надежда!

08.04.2012г., Ямбол

Из \"Тайнства\"