Асфалт и панели, крайпътни табели,
в какво те превърнахме, мила Земя...
Строят се навсякъде скъпи хотели
и пътища нови... Защо? До кога?
А бяха до скоро незнайно красиви
моретата твои, с тъй чисти води...
И твоите хълмове, твоите ниви
душим под павета... прости ни! Прости...
Горите ти – чисти и святи, за Бога,
виж планините! Частица от рая!
Брезата и бора, синчеца и глога,
нима всички те ще изчезнат накрая?

Пушки, въжета, решетки, капани,
от срам ми се плаче, а уж бяхме хора...
„човечност” е дума, криворазбрана,
- човекът в злината си няма умора.
Вият душите на мъртви животни,
заглавия в книги с червени корици...
Нашите братя заклети, сиротни,
простете ни, вълци! Простете, лисици!
Стрелят по вас, свалят вашите кожи,
на тях като че ще стоят по красиво...
Грешно е, стига! Не бива, не може,
земята е обща, пуснете ги живи!

О, рай незаслужен, защо ли ти бяхме,
защо не разбрахме, че ние сами
потърсихме ада, сами го избрахме
и в теб го създаваме днес. А пък ти,
достойна за дом на тълпа недостойни,
очакваше дълго да спрем и сега...
познаваш в лицата ни пагубни войни
и плачеш в краката ни, плачеш без глас...
А как ми се иска сега да ти кажа,
че лошото свърши, че злото замря!
Не мога, за Бога, не мога да лъжа,
в какво се превърнахме, мила Земя...