Как наивно само исках да те срещна...

Да се блъсна в теб... Да кажа: Извинете...

Да се сетя, че съм с блузата от дрешника,

по която бурно падат си мъжете.

Да се сетя, че съм в ден за Дежа вю...

Да се впиша цяла в пламналите ти зеници.

Закачливо да предложиш рандеву...

Аз капризно да се правя на девица...

дотогава , докато съвсем не изтрещиш

и ме хвърлиш в най-внезапната си приказка,

а в небето завалят накуп звезди...

И ще бъде, както не е било никога...

Ще направиш галактичен град на хълм,

с причудливи форми, замъци и кули...

Ще повярваш и в най-смелия си сън...

Тайнолики, с реверанс ще се разбулим...

Как наивно смятах, че ще ти избягам...

Че ще бъда вечно волна горска птичка...

Че за теб, сърцето няма да ме стяга...

И не ще ме дръпне твойта магнетичност.

Че сама ще си подреждам вън пейзажа...

И ще споря само с тройната си мисъл.

И дори да няма на кого да кажа,

моят свят най-пълноценно ще си диша...

Как наивно само бързах да те срещна...

Как наивно смятах да съм безтегловна...

И така наивно се забърках в екшън,

че докрай ще пия чашата любовна...