Ръцете на жена

„ Ръцете на човека са душата му”

Тя е продължение на стълбите.
Едно многоточие в червено,
замислено дали да продължи към себе си.
Или да избере да бъде точка.
И да забрави стъпалата в тъмното.

Но стълбището скърца във гърба и`-
като око, в което мига бъдеще.
Прахът и паяжините го избождат.
И само сънищата чуват стъпките .

Гърбът и` е като уста на паяк-
подготвя плячката си за сбогуване.
А паяците ( даже и дантелените),
заченати от вятъра - зачеват вятър.
И не го спират в ничия прегръдка,
защото ги е страх да не избяга.

Ръцете и` приличат на часовници -
протягат се натам, където вярват,
че ще открият своя собствен облик.
Но всъщност блясъкът е в извървяното,
което тя е сбъркала с умиране.

Ръцете и` разтичат фокуса си.
Като бои, пропуснали да бъдат мигове.
Мълчи сърдит художникът на времето и`-
отказва да рисува пак ръцете и`.

Стои на дъх от тях. И ги убива.
Защото тя е негова картина.
А щом застанеш близо до картина,
която си закърмил със сърцето си,
един единствен поглед е достатъчен,
да и` внушиш, че е петно без смисъл.

И не е нужно да изтриваш всичко,
за да внушиш на някой, че го няма.
Едни прокудени ръце ти стигнат,
за да повикаш смърт в света на спящата.
Жената, без ръце останала,
е като съхнещо дърво с плешиви клони.

Той няма да я нарече Безръката.
Понякога да задушиш зародиш,
преди да е изплакал, се забравя.
Но да отнемеш въздух, който си повикал,
тежи на плодовете ти- до края.
И всеки плод се ражда вече мъртъв.

Запазва нейните ръце художникът.
Но ги маскира на хамелеони-
наказва ги да бъдат разпилени.
Оттук нататък, който ги потърси,
ще бъде далтонист за цялото им.
Ръцете губят смисъл да докосват,
когато никой не ги разпознава.

А аз стоя на средното стъпало
от стълбището. И все още виждам.
И вярвам във ръцете и`. Единствен.

Не съм създателят и` , ала знам, че
отблизо само щрихите говорят.
Но да прегръщаш щрихите в картина,
е като да почиташ костите и`.
Тогава погледът е панихида.

И отдалече образът е постен.
Детайлите му сякаш са изписани
със капки дъжд. И се размиват в сенки.
А да прегръщаш сенките в картина
е като да си влюбен в призраците и`
наместо да обичаш в нея живото.

Тя е една невидимост, която
се блъска в хаоса на цветовете си -
докато не застине избеляла.
От всички цветове е бялото,
а тъкмо мраморната тишина
събира всички цветове в покоя си.

Върви към празнотата си картината
Но аз съм там, където съществува -
запълвам щрихите и` с глътки дишане.
Прогонвам от детайлите и` призраците
с очите си - те помнят всяка сгъвка.
И всяко трепване върху лицето и`.
В червената и` рокля- всеки вятър.
Или затишие в косите и`.

Посоките на устните и`. Погледите
отвъд прозореца- там са свободни.
Но най- свободни всъщност са ръцете и`.

Ръцете и! Аз прерисувам времето им,
за да повярват, че са многоточия.
И те напускат мъртвите си точки.
Ръцете на жена са вечността и`.