Ръце на пианист
Сънят започва винаги с пиано.
И нечии ръце върху клавишите,
които са по-бързи от светкавици.
Но музиката всеки път е бавна.
Опитвам се да видя пианиста
с ъглите във очите си. Но виждам
единствено ръцете му - навсякъде.
И знам, че ги познавам - те са моите.
Не свиря по клавишите.
Прегръщам ги.
По-скоро ги докосвам с плахи пръсти
от страх да не се счупят под прегръдката.
Не са клавиши. И не се изтриват
след късо композиране на мигове.
Ръцете ти докосвам - като истини.
А истините могат да са трудни
И дълги на умиране. Но дишат.
Лъжите като истини маскирани
преструват дъх, но вечно се изчерпва
изкуственото дишане на куклите.
И тъкмо затова са те отрекли
витрините. Защото се оглеждат
в лица на едноцветни манекени,
тъй сякаш са огледала - от спящите.
Ръцете ти са черно-бели полети.
Недей да ме събуждаш! Не си сън,
от минало докосване измислен.
Виж пръстите ми - те не разпознават
дори едничка нота по клавишите.
Но свирят теб. И стават неизстиващи
ръце на пианист - ръце от огън.
Не ме приспивай с липса на прегръдки!
Клавишите насън са само неми.