Разминавам се с бялото куче.
Всяка вечер оглеждам сокака.
А пък то сякаш ме е научило
и ме чака - най горе ме чака -
аз му ида - стаена, задъхана,
но преглътнала дъх за минути...
И тогава то лапи напъхва
във нозете ми, в ужас обути.
И ръмжи - и се зъби наперено -
бяло ангелче, паднало ниско.
Посрещачо, къде те намерих -
всяка вечер от страх да увисвам?