Поредна във живота равносметка,
след нанагорнището идва кръстопът.
И като малка, жалка марионетка,
не зная кой е... правилният път!

Не зная вече редно и не редно...
Размиха се понятията... Мъгла!
Усещам само силната потребност
от скъп човек, до мен, и доброта!

От топла и обсебваща прегръдка...
(Дали е много? Алчна ли съм аз?)
От нежност та дори и за минутка,
от мила дума... казана на глас...

Дали е много? Толкоз ми е нужно,
за да се чувствам истинска жена...
Но явно е, до отчаяние, трудно,
когато нямаш сродна теб душа...

Когато всеки крие се в черупка,
очакващ също чужда топлина...
И скришом от житейската си дупка,
с погнуса псува своята съдба...

Когато всеки иска... а не дава...
Живот на заем страшно овехтял.
И стигне ли се до саморазправа,
започва се кой, колко взел и дал!

Души дребнави... кътащи жълтици,
а във сърцето им загнездена нощта.
Имащи тонове, но даващи трошици,
на хората от свойта доброта...

Живот безсмислен, беден на надежди.
С химери се прегръщаме на сън...
Като овце глави смирено свеждаме,
а любовта ни чака, с вяра, вън!

Елате хора! Стига!... Събудете се!
Да вдигнеме със изгрева глава...
От транса, на тъгата, отърсете се,
със любовта си ще спасим света!

Обичайте със страст и обич пламенна!
Дарявайте усмивки... красота...
и знайте в рая ложа е запазена,
да заредим света със доброта!