Гърбът на тишината е настръхнал
от шепоти, които се докосват.
Трева след сенокос.
Кавален вятър.
И дънер на отсечена череша
със още прясна кръв- като от рана.

Небе като какао с дъх на мляко.
И малко топъл дъжд като закваска
в засъхналата кожа на земята.

Телата им изстиват, за да вярват,
че пак ще се запалят от звездите.

Преди дъждът в роса да се превърне,
ще вдигне изпопадалите съчки
от мъртвата череша кошничарят.
В ръцете му ще бъдат като струни,
живели във червените цигулки,
които е предлагало дървото-
преди да го отхапе глуха брадва.

Ще изплете пуловер тъжно кошничарят
от съчките- със свита обич в пръстите.
А щом започне утрото да меси
в жаравата си питката от слънце,
пуловерът ще подари виновно
на тази, от която ще си тръгне.

По пладне ще ръми. Ще бъде кално.
Подобно на халва ще бъде лепкаво
в наквасеното гърло на поляната.

Овцете мокри стръкове ще вдишват,
забравили задушните кошари.
Пастирката до тях ще бъде няма,
заслушана във гладните им чанове-
в пуловера и` бавно ще попиват
с езиците си, пеещи за липса.

Езиците ще бъдат всички пътища,
с които кошничарят ще се срещне,
притиснат от прехрана. И от време.
Заглъхнат ли езиците в пуловера,
ще бъдат покорени всички пътища.
Един единствен път ще е останал-
по който кошничарят ще се върне.

Пуловерът на липсата ще падне.
Земята ще го разплете на струни.
Тревата некосена ще ги свърже
в пуловер, невъзможен за разплитане.