Делим живота нелогично, сложно,
на дни, на месеци и на години,
а после отбелязваме тревожно
как неусетно времето е минало.

Делим го по житейските закони
на детство,
зрелост,
старост белокоса,
и се обличаме според сезона,
и зиме летните палта не носим.

Боим се сякаш да не станем смешни,
ако сме палави и в късна есен,
ако до сетен дъх живеем грешно –
с протрити дънки вместо с фрака тесен.

Разделяме на радост и на мъка
живота, и на грозно и красиво;
бележим всяка среща и разлъка,
за да решим били ли сме щастливи.

Кой казва, че се чупи на парчета
плътта на времето като погача?
Понякога среднощно слънце свети,
понякога по обед пада здрачът;

понякога мълчим – и пак ни чуват,
друг път крещим – и пак сме мълчаливи;
понякога напразно ни се струва,
че сме нещастни,
а сме тъй щастливи.

Понякога една минута носи
плода на дни, пилени с пълни шепи.
Какво е този наш живот?
                                    Какво са
и тези мерки, странни и нелепи?

Не може и не бива да разделя
човек живота на трохи случайни –
не идват нито дните черно-бели,
нито нещата – трайни и нетрайни.

Единствено възможното деление
– простете! – е до болка тривиално:
животът се разделя, според мене,
на светъл сън и глупава реалност.