Безкрайна кехлибарена неделя
струи пред моя праг...
Но аз съм лош!
В такива дни се тровят и се стрелят
и тези, дето тънат във разкош.
Една вълна от тъмно отчаяние
от бряг до бряг през този свят тече
и всяка мисъл пари като рана,
в невидими подмоли те влече,
и неизказана вина те дави,
неосъзната мъка те гнети,
и въздухът е алена жарава
под босите напукани пети...

...А утрото бе сякаш песен синя
и аз, облечен като стар гаврош,
излязох на открито
да почина
след задуха на дълга мъртва нощ.
Постлах си вестник стар на тротоара
и седнах върху камъка студен,
запалил в шепа първата цигара
от многото в настъпващия ден.

Църковната камбана звънко счупи
околната кристална тишина,
забрадка черна над очи прихлупила,
край мене мина възрастна жена.
Поспря за миг, порови в портмонето,
въздъхна, сякаш срути планина,
и пусна пред краката ми монета.
За миг самото време онемя!

Мълчах! Какво ли бих могъл да кажа?
Старицата направи кръстен знак.
Монетата върху асфалта влажен
бе свята милостиня от бедняк.
Но аз не просех. Или всъщност просех?
Не знам, но парят някъде у мен
жестоки, трудни, ръбести въпроси
и гасне кехлибареният ден.

И ми е трудно въздух да поема –
железен обръч гърлото ми стяга.
Не сме ли всички, дявол да го вземе,
на този свят със просяшка тояга?
И оня, дето с хляб и сол минава,
и този, дето с “мерцедес”-а мина,
не е ли просяк в просяшка държава,
не преживява ли от милостиня?

А аз прибрах монета дарена –
за нищо на света не бих я дал!
Та тя във този алчен свят за мене
е истински безценен капитал.
А у дома за труден ден съм скътал
едно парченце черен тебешир –
когато дойде времето за Пътя,
и ми опротивее този мир,
със тебешира чер ще нарисувам
старинна лодка сред река от мрак,
ще стъпя в нея – миг! – и ще отплувам
към оня, към оттатъшния бряг.

Край мене Стикс вълните си ще плиска,
а мрачният Харон по навик стар
един обол за път ще ми поиска.

И аз ще му платя със оня дар...