Безначални ливади... Несметни цветя
са втъкани в килима ухаен.
Неусетно по него напредвам... вървя...
Някой хлътнал по мене... сияе.
Някой явно е влюбен... Мечтае
хоризонти с нов изгрев за двама...
Величав щом шуми океана...
Щом от вчера предрече се... Няма
кой да спре урагана от чувства
във душите ни светли... въздушни...

Земетръсно море се полюшва.
Чак вълни до небето въздига...
Но и шум от вълна не достига
до сърцето ни – вплетени пръсти.
Най са сладки смокините късни,
доузрели през знойното лято.
По-ценени от бялото злато...
По-неземни от жеравно ято
на Всевишния Бог са съдбите,
времената ни в обич повили.
Там, където от зло сме се скрили...
И не сме вкоренени с върбите,
но от бездната Бог ни извади...
Световете Си наши направи.
И в килима ухаен втъка ни...
Богове... в безначални ливади.