Времето
щедро ми даде
колкото искам
от него да взема –
тъгата си
да изтъгувам.
Горката, добрата Тъга!
Изплаках я.
Ослепих я
от взиране.
Изгорих тялото й
със спомени нажежени.
Прегръщах я диво,
пъдех я яростно,
после
молех я да остане при мене.
Докато
един ден,
внезапно,
Тъгата тайно си взе багажа
и завинаги ме напусна.
Страдах.
А после,
като по чудо,
очите ми, разбудени,
съзряха радост.
Душата ми, разсънена,
започна да копнее.
А аз ...
... Аз поисках отново да живея!