Здрачът поглъща всичко навън,
от улични лампи пронизван –
даже асфалта потънал е в сън,
в скута на сенки замижал.

Зората единствено гали със длан,
меките листни корони.
Времето спряло е в тъмния стан,
опашката своя да гони.

Тихо е... В топла прегръдка покой,
мислите кротко заспиват –
няма ни пътища, ни грешни завои –
стряхата тиха достигат.

Няма го нежния дъх на парфюм,
няма го топлия допир.
Или е пръснат във здрачът навън,
който спокойствие носи.