Красива девойка със златни коси в тъмна бездна бе попаднала. Премръзнала, уплашена, сама, не спря да търси пътя. Спомен нямаше за брод назад и дълго луташе се в тъмнината. След време, в малка ниша тя видя животно също като нея - премръзнало, уплашено, само... И осени я мисъл свята, че добро отплаща се с добро. Забравила за своите неволи, тръгна пак и чудо стана – намери път напред.
Когато вкъщи се прибра, попитаха я всички: „Как успя?”, а тя отвърна: „Тъгата дълго време бе обвила с черен плащ изстрадалата ми душа, но тук дойде надежда малка - приятел, като мен, в беда. И тръгнахме ли двама в мрака, там вече нямаше мъгла, а само вяра сляпа... Така накрая зърнах светлината. И ето че съм у дома...”

Това е притча за надеждата,
скрита в нашите души.
Дори да срещаме премеждия,
тя никога не се руши...