А твоето море – от моето
не беше по-различно.
И онзи път – към светлината също.
В отблясъци луната ни се вглежда,
а нас отдавна огън ни гори...
Приличахме си – даже по капчуците
на хладния ни есенен дъждец
в премръзналото утро на октомври.
И... декемврийското небе.
Приличахме си даже по очите -
във моите четеше... теб.
Във твоите се спирах мимоходом,
и в тях потъвах, за да те докосна.
Приличахме си много – по сълзите.
И в мислите дори - когато всеки път
очаквах да се сетиш
поне веднъж да ме накажеш – с обич.
Приличахме си твърде по съня.
Притихвах много тихо в тебе.
Отмервах всеки удар на сърцето,
а после те целувах – не последно.
И исках... времето да спре.
Приличахме си даже по химерите –
в мен търсеше ти буйната вода.
Когато я откри, реши, че за последно
във нея ще потънеш – сам избра.
Сега ме няма. Няма те до мене.
Моретата пресъхнаха от ужас.
Звездите ни умираха завинаги,
а... островът потъна - изумруден.
И натежалото от облаци небе
се преоблече в сиво-чер елек.
Ръцете ми не срещаха ръце...
А колко малко трябва - да се стигнат.
И колко малко трябва да си дал –
едно сърце, и късчета звезди.
И шепа кал - в зенитения залез
на мечтите ни. И колко малко би живял.
И колко малко исках да обичам...
Но си приличахме... И по цвета на розите.
Бодлите им в мене се забиваха жестоко.
Сърцето ми кървеше вместо теб,
а ти така и не успя... да ме усетиш.
...
Прегракнаха сирените от вой.
И транспарантено накъсаха се жиците.
А птиците – в сърца от кал,
като куршуми падаха – убити.