StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,117
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,546
   Точки: 2,649,810
   Съобщения: 153,773
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,756

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Приказки от Средногорието II

ЛЮБОВТА НА ЗМЕЯ ГОРЯНИН

 

Тъгата щом докосне ми сърцето

и пълни със сълзи моите очи,

незнаен порив ме повежда

в дън Тилилейските гори,

там при Кичестия Габър,

на корена му пак присядам,

глава облягам на вековния му ствол

и вслушвам се във приказките стари,

които тихо той шепти…

Сега на вас ще  разкажа една от тях.

Чуйте вий!

 

Там нейде в Телилейските гори

връх чуден се издига - Голям Висок,

така нарекли са го нявга. 

Яма дълбока има оградена с каменна стена,

а около нея огражда я люлякова гора.

Таз дълбока яма е врата

към царството подземно на странна твар.

Горянин змей в подземно царство там живял.

Владеел той земните стихии

и притежавал митични сили

що обикновеният човек не ще да проумей.

Летял той в облак от призрачна мъгла,

така обикалял селата и града

що близо около владенията му били.

Сто стихии владеел той -

бурите със дъжд проливен предизвиквал

и мълниите що небето цепели на две

и гръмотевиците негови били -

израз на гнева му неукротим.

Но най-голямата му сила била в това,

че умеел в чуден момък той да се превръща.

Така и бродел по света невяста да си търси.

Намирал той не една, не две, не три,

но никоя от тях душата му не могла да разбере,

само използвали го те,

а после разбивали изстрадалото му сърце

и гнева му  буреносен предизвиквали.

Но ето, случило се веднъж така,

че в тази същата люлякова гора

девойка нежна и невинна заблудила се.

Тя дълго скитала сама и от умора

и от опияняващия мирис на люляковата гора

на поляна край тази дълбока яма

в сън притворила очите си.

И засънувала - чуден  бил сънят:

Левент красив и мил при нея спрял се,

до нея прилегнал, прегърнал я

и нейната глава на своето рамо сложил

и със своята топлина я стоплил.

Настъпила нощта и пълноликата призрачна луна,

на тази любов между левента – змей и девойката, била…

Прегръщал я той и устните ѝ меки целувал и любил я в съня ѝ със жар и с нежност.

А на сутринта, когато слънцето от изток

показало своето лице и първите му лъчи

докоснали левента, той пак

във Змей горянин се превърнал

и пак във призрачна мъгла обвил се

и полетял да скита по света…

А девойката не разбрала,

че вече станала е жена на Змея,

докосната от слънчевите лъчи, очи отворила

и отново заскитала се из люляковата гора

пътя, за да намери към света на хората.

Вървяла дълго тя и най-накрая

пътечка някаква открила, която я отвела у дома.

Но от този ден тя започнала да губи своята сила.

Залиняла бедната мома от копнеж неясен

по левента млад що в прегръдките си я държал

и я любел с буйна страст.

На халост щяла да иде тя, че мъката ѝ

и тайният копнеж що в сърцето си държала

я водела само към смъртта, а и тя смъртта зовяла,

че без левента що сънувала в нощта не би живяла.

Денем се скитала сама в горите,

за да търси онази люлякова гора и поляната,

на която тя станала жена на Змея.

А нощем гледала звездите и молела Луната,

при нейния любим да я отведе отново.

Зовяла го и молела го тя:

 

-Върни се, любими мой, при мене!

Ела и ме отведи, че без тебе аз не мога!

 

Минали са месец, два, че и повече дори

но Змеят при жена си все не идвал. 

Отлетял бил той в далечна приказна страна,

в която ветровете брулели високи върхове.

Война жестока водела се там,

на помощ бил извикан той.

Във тежки битки влизал пак и пак.

Но ето, че стрела отровна тялото му наранила.

И болен легнал младият левент.

При любимата си не можел да се върне.

Загубил своята сила и до хълм висок

той паднал ничком и застрадал, занареждал.,

           – О, где си моя истинска любов? -

така зовял той своята любима - Прати ми мъничко любов,

за да възвърна своята сила и пак при теб да се завърна!

 

Жената усетила тоз зов

на любимия си що в беда попаднал.

Тя събрала мъничка бохча и на път поела.

И понесли я нейните крака нататък все на изток,

от където левента Змей своят зов изпращал.

Преминала през много градове, през села,

през призрачни гори, в които

самодиви волни танцували своите хора.

Преминала и през блата, реки и планини.

И ето онзи хълм, под който

Змеят лежал с отпусната глава

и само сълзи от очите му се стичали.

Притичала девойката при него.

С жива вода раните му измила.

С целувка нежна го дарила.

И, о древно чудо,

О, магия древна - наречена любов.

Изчезнали раните от тялото на Змея.

Сили той събрал и грабнал своята любима.

Отнесъл я в своят приказен дворец,

в онази люлякова гора - омагьосана с добра магия.

Свалил тогава своята кожа люспеста на змей.

В левент красив отново се превърнал

Прегърнал своята жена и заживели те със любовта.

Изслушах тази приказка прастара,

която Габърът ми днес разказа

и вече знам,

че щом истинска е любовта,

тя пречките както вода скалата

ще разбие.

Послушайте тази приказка и вие!

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Поезия -> Друга поезия
публикувана на: 2019-11-29
прочитания: 26
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 4 (виж препоръчалите)

Вход