Във стаята фикус израства,
нагоре развива листа.
До него, в златиста окраска,
езиче, навело глава. 

Говори той с лека насмешка:
\"Ти, долу, пълзящ и сакат,
на флората някаква грешка
без никаква полза си, брат.

За хората що си направил? - 
На мравките даваш им път.
Изправен, аз виждам морави,
беседката, детския кът.

Листата ми, толкоз красиви,
създават уют и покой,
а твоите с пода се сливат,
изплезени в летния зной.\"

Езичето чак се засрами:
\"Напразно разгърнал си свод.
Листата ми лек са за рани,
мехлем за човешкия род.

А твойте - за сянка не стават!
какво, че красиви били?
Я стига в снага си наддавал,
че паднеш ли долу - боли!\"

Но фикус съвети не търси.
На вис и на шир натежал,
стъблото от корен се скърши
и в хола се просна в ръст цял...

В живота си всеки избира:
дали, устремен, да расте
или, от земята взел сила,
да радва света до стоте.