Пещера е обетът в сърцата ни-
изгубена под планина от мигове.
Но вместо бъдеще да разпознават,
дълбаят миговете за забрава.
А огънят в недрата на живота ни,
дори и до жарава не е стигнал.

Там, долу, времето е спряло нищо,
където световете ни са близки
и чужди едновременно. Защото
така и не успяват да се имат.

Душата ти е сталактит и бавно
в кристала си студен натрупва пламък.
Със тайната надежда, че когато
до смърт ти натежи кръвта на пламъка-
небето си от камък ще напуснеш,
за да докоснеш моя свят с искрата си.

Но моят свят отдавна е запален.
Душата ми е сталагмит и бавно
фитила си като въже изтегля
от гладните запаси на кристала си.
С надежда, че когато те докосна,
земята си от камък ще напусна-
завинаги. За да ти бъда огън.

И все така взаимно неповярвали
в горенето си на взаимно жадни,
натрупваме до болка пламъците си.
И плахо, отдалече ги прегръщаме.

Прегръдките по въздуха са въздух.
И не печелят мигове-изтриват ги!

Страхуваме се, че ако се срещнем,
Илюзия ще бъде сталактонът ни.
Отлаганият дълго миг на обич
ъглите си запълва със утайки.
Утайките, макар да са невидими,
се хранят със смъртта на видимите.

Дали ако единият кристал
намери другия, ще го убие?
Или пък сам ще се убие в него?

Страхуваме се не от любовта си-
От тъмната и` сила се страхуваме.
Защото жаждата и` ще поиска
да бъде наведнъж. И ще угасне.

Но скришом планината на копнежите ни
сълзите си събира- в малко езеро.
Когато езерото на желанията
изгуби дъното като опора,
ще наречем утайките си на удавяне
в дълбокото му. И ще се прегърнем.