Откак се помня, знам, че вас ви има...
Дори в таз мокра, замъглена зима
за мен е радост, че ви срещнах аз.
Обърнахте живота ми завчас
към светлата страна на Фортуната-
онази, дето двоен жребий мята
със вещина... над хорските души.
И всеки моли се, да не сгреши,
когато орисия им напраща.
А тя невидима... и там под плаща
на тайнственост усмивката си крие.
Но ето, господине благи, вие
сте неин дълго чакан вестоносец.
Видът ви вехт, макар износен
изпълва ме със утринна надежда.
В поклон сърцето ми пред Бог се свежда.
И сигурна съм, пратил Ми е явен знак,
че слънцето за мен ще свети пак.

И ето, лястовици бели има... има...
дори в най-мърлявата декемврийска зима.
Как само кипна ми кръвта гореща,
когато просто зърнах ви отсреща,
да бутате очуканото колело...
Но вие сте наясно как... защо
сега със трепет за ревера ви държа.
Макар да знаете, не сте мъжа
на моите сърдечни въжделения.
Та всъщност вие рядко сте Явление...
написано отколе с главна буква Я.
На мълком влюбените вие сте съня...
Затуй поспрете се, любезни господине...
Разбирам... Бързате... Безчет комини
затлачени от сива пепел на бездушие,
очакват точно вас... да ги отпушите.

Мой бедни... но богат с любов, приятелю.
Ти, който горе сам... говориш с вятъра.
Преди да стигнеш там до своите комини,
във знак на благодарност позволи ми,
със роза българска сега да те закича...

А радостта ми... тя е безгранична.