Предчувствие за кораб

Заминах с нередовния билет
за двама- мен и близкото ми дъно.
Намери ме един среднощен влак.
И ми предложи -
репетирай съществуване.

Не си избрах купе от празнота.
Купето ме избра със самотата си.
Аз знаех - тъкмо щом си сам, Човекът
разбира, че назаем е плътта.
И пак се връща в себе си за въздух.

Траверсите тежаха. И се чупеха
в очите ми - защото бяха спомени.
И бързах да умирам, за да спра
с умирането. Ала всеки влак
е книга със вагони, вместо страници.

Вагоните се извървяват бавно-
тъй както се дочита паметта,
която си припомня, че е жива.

Пропуснах всяка гара като дом,
несъчинен докрай за своето пристигане.
Освен една- перонът на сбогуване
със всички изгорели вчера мигове.

И влакът се превърна във мъртвец,
когато стигна крайната ми спирка.
Загуби дъх. И ми отказа връщане.
Защото влаковете са единствени.
А щом умира влак, се ражда Някой.

И този стар перон със дъх на пясък
все още е пристанище. Все още
е истински светът около него.
Белязаха го плюещите прах
с окопи от строежи и безпътища.

Но винаги ще съществува Варна.
И винаги ще носи този град
предчувствие за кораби, които
си спускат котвите. Или ги вдигат.

Но корабът, за разлика от влак,
остава повторяем. А единствени
са хората, повярвали в платната му.


Оставам безбилетен. Свой оставам.
Вървя срещу морето. И се дишаме.
Морето като капитан ме вдишва.
А аз солта му вдишвам - като кораб.