В пролетта си аз мълнии мятах
и облитах неспирно Земята…
Все измислях си нови вселени
и се щурах през техните вени…

Сред делфини живях в Атлантида,
след това бродех в сън с Артемида…
Като Зевс гневно мълнии мятах –
не броях, не броях им ятата…

Но отлитнаха диви години
и смири се в мен лудото вино,
и от моята нова абсида
днес от мълнии нишки напридам

и пресуквам ги с обич в сърцето
със вретено – свят дар от небето…
И във гранки ги сбирам, и пея
за Фортуна, за Зевс… И се смея…