Далеч под нас в мъглите мръзне Дунав,
откраднал от простора на небето
на облаците дрипавото руно,
за да наметне с него раменете си.

Полето долу се е притаило,
изгърбено с хиляда преспи в бяло,
като керван полегнали камили,
под декемврийски снегове заспали.

А на доброто време в календара,
грижливо отбелязани с червено,
вървят ония празници прастари,
с които мери своя път Вселената.

Какво пък!
Да празнуваме тогава!
Щом кажеш, ще издухам прахоляка
от тоя сив живот, лежал забравен
на рафта, своя празник за да чака.

Щом кажеш, ще запаля на елхата
неизгорелите свещички стари,
запазени за тая светла дата…
…макар че датите не се повтарят.

Защото всъщност в пламъчето синьо,
към светлината дръзко устремени,
горят не пеперудки,
                             а години
и падат в шепата ми овъглени...

Но ако кажеш – ще празнувам!
                                            Само
шампанското ще бъде по-горчиво,
а празничният ден над мойто рамо,
посипан с полумрак, ще си отива.

Но нищо!
Знам, че няма да се сбъднат
наздравиците, в този миг изречени,
добрите пожелания за бъдното...
И все пак – нека празникът е вечен!

И нека крачи времето нататък,
където всички пътища се срещат.

Почакай малко, не пали елхата –
звездите вън са ярки сини свещи...