Празна къща

Човекът е роден да прави къщи
и да ги нарича дишащи.
А дървото не замества с думи
живото, което притежава.

Дървото пази от невидимост
смисъла на всяко безсмъртие.
Цъфти, за да изгуби плодовете си.
И да спечели глад за следващи.

Дели цъфтящите си клони с вятър
така го превръща в птица.
На есен вятърът на сухите листа
отлита, за да кацне върху камък.

Този камък пази змия от убиец
и топлината на слънцето.
Дъждът в пукнатините му е днешен.
Където са валяли спомени,
още валят мигове.

Напролет вятърът се връща в клоните.
Но човекът отсича дървото
и плодовете умират.
Човекът отмества камъка
и змията става отровна.

Дървото се променя в няма мебел.
Ехото се обесва на лака.
Камъкът се променя в панел.
Студ, събран от безброй ничии камъни.

Човекът е роден да прави къща,
За да я пълни с празнота.
Със себе си.
Вятърът на дървото и камъка
се предлага за дъх в нероденото.

Ала човекът се бои от вятър.
Залоства вратите. Зазижда прозорците.
Запушва мишите убежища.
Усилва шума на телевизора-
разменя въздуха си за мълчание.

А пред една шумно мълчаща морга
вятърът е способен само
или да я събори до основи.
Или да я остави вечно празна.