Търсеше ме, аз я преоткривах
в толкова самотни първи срещи...
Колко много пъти си отивах,
разпилян по пътя прах... и свещи,
галещи със бледи устни мрака.
А пред мене времето изтича
и не иска повече да чака
да събирам сили... да се вричам
че ще отстоявам чак до края
свойте неразбрани идеали.
Вечността е сигурна и зная,
че с ръце от болка натежали
ще прегърне бялото ми тяло
след хиляда тихи първи срещи,
във които сякаш отначало
ще започва всичко. Прах и свещи
- нищо друго няма да остане
само спомен в празно огледало.
Щом красива срещу мен застане,
аз и тя ще се превърнем в цяло.
Но сега е рано, твърде рано...
Имам път по който да оставя
стъпки, а пък той по мене рани.
Може би ще мога да забравя
онова, което днес ме спира,
след хиляда тихи първи срещи,
през които болката раздира
всеки блян. Остават прах и свещи.
А сега е късно, твърде късно...
Вярата е стигнала до прага
и си тръгва, зная. Ще я пусна.
Но боли, крещи във мен и стяга
онова желание, което
не намери смелост да поникне.
Няма нищо, нека е проклето
като мен. Надеждата ще свикне
да умира всеки ден. Отново.
След хиляда тихи първи срещи
не остава нищо. Празно слово.
Шепа прах и две горящи свещи...