Познах те, въпреки, че бях изгубила отдавна твоят лик. Ти гледаше зареяно в безкрая и мълчеше. Видя ли слънцето, нощта и отражението на звездите, които трепкат тихо в твоя неутихващ взор. Познавам те и знам за твоите копнежи до един, и пак страхувам се да пресека, ръката ти да хвана. Кажи ми, струва ли си с теб и днес да си мълчим, но всъщност ползата каква е да говорим? Ти знаеш предварително какво в ума ми се върти, и както винаги ще гледаш някъде нагоре. Ти знаеше, но пак оставаш тъй неукротим, тъй неудържим и непокорен. А ти тъй хубав си, не се променяш... Дори в тъгата си безкрайна. Аз исках само да целуна твоите надежди, а страховете ти - да гледам как изгарят.