Когато погледът пресъхне, изтърколилпоследната сълза надолу и устните по себе си усетят молитвения вкус на слово, разкъсаната ти душа изправя тяло и се подрежда в празните места на твоята обвивка. Боли в очите от съня, за който спомен няма, а мисълта - блуждае, без покрива на назовани дни с по-късната от утре дата, по-тъмна от прахав опашка на комета, по-тежка от въздишка в стопената жарава на вулкан.Годините на ум отмяташ,върху платното на стените редиш по пълнотаи границите им захващаш в ъгъла, а с мисълта измерваш дълбините на тавана,опитваш да се вкорениши тъй да си спестите падането двама…