“Къде се намира
            онова последно пристанище,
            от което няма да отплаваме?”
                           Херман МЕЛВИЛ, “Моби Дик”

Има хиляди стари пристанища – с диги,
с вълноломи и кейове, с каменни къщи...
Вечно някой си тръгва и някой пристига,
вечно някой потегля и някой се връща.

Има хиляди пристани...
Те съществуват,
за да бъдат поредния дом сред вълните.
Параходите спират до тях – и отплуват,
платноходите вдигат платна – и отлитат.

Просто спирка по пътя е молът пореден –
за бездомния скитник подслон и опора.
Но за всекиго има и пристан последен –
като кей за почивка след тежка умора.

Там е вечно безветрие, щил безнадежден,
там платната са просто декор непотребен –
те са плитък лиман за последно премеждие
без големи вълни и без пенести гребени.

Зад кърмата поредният пристан остава,
и поредният кей е поредния спомен.
Аз отплавах и този път.
Просто отплавах,
подчинил се на вечния порив огромен
да улавям за път ветровете солени,
да съм скитник по синята шир на морето.

Но далече-далече ме чака и мене
едно малко пристанище тихо, в което
ще отпусна платната и котвата тежка
и застанал до кея далече-далече
ще посрещна и аз участта си човешка...

Има пристан за всеки –
последен.
И вечен!