Поисках, да те нарисувам видим,
но безтегловна лудост грабна четките.
Разсея наследяването на земята...
Провря се музика през сетивата
и аз увиснах беззащитна
между решетести желания
за вчера в днес... за днес във утре...

Тогава си поисках, да си шипков храст,
обсипан с цветове на наша вечност...
Най-слабия повей на вятъра,
да хвърля клонките ти върху мен...
И те, незнаещи за друга обич,
да впият малките си шипчета
в представите ми за взаимност...
О, сладка болка в нощна стръмност...!

Поисках го... и Ти... се случи.
Изтръгна ме от плитките ми чувства.
Написа ме в симфония от звуци -
нечути, неживяни... непривични...
Дошли
     от съвършенството на трепета...
Дошли с онези крехки ноти-трънчета,
които правят рани, за да помня...
Да помня, че Животът е в кръвта
и раните ми, в тебе се преливат...
И раните... са сила жива!

Ветрецът шепне само в планините...
И все по-тясно клонките се впиват,
поискам ли от тебе да побягна...
Различията тихо се размиват...
Разлитат се в сапунени балони
и вместо скръб, принасят радост...
Не искам, да убивам в мен детето,
като го храня с хорски предразсъдъци...
Ще хвърля старите си дрехи
и ще остана само с раните,
които ми дълбаеш от Любов...!

Душите ни - омаен пчелен кошер,
жужащ, неизоставен от пчелите си...
Те... жилят само по веднъж,
но цял живот даряват мед...

С дъха на вдишването, се избираме
и тайната е скрита и в издишването...
Но се живеем само в онзи миг,
когато спряли сме дъха си...
А в мен дъхът ми спря завинаги,
когато те поисках... да те нарисувам...!