Във кръвта ми на капки олово
завалява порой от тъга.
Уж безоблачно беше и топло,
откъде се промъкна дъжда?
Всички спомени втурнати лепнат
като пръски по суха земя.
Даже въздухът в мене натегна
и протупва сърцето едва.
Надалече да виждам не мога,
слепешката опипвам с ръка,
а безплътен, но жив като огън,
е изгарящо остър света.
Как се случи?! Небето е ново,
дъждовитото хвърлих сама...
А отнякъде в капки олово
се излива порой от тъга.