С младежка арогантност за безсмъртие

и с дръзновение да стъпчем вярата,

вървяхме и повтаряхме: „Велики сме!“

Чак в полунощ те парка наш затваряха.

Памукът захарен топеше се по пръстите,

балоните по борчета се пукаха.

„Къде ли си мечтаят, че ще стигнат те?“

се питаха роднините на скуката.

А ние не мечтаехме – пораствахме

и все по-рядко чувахме за люлките.

Като искри на вятъра угасваха

мечтите и надеждите на лудите.

От нас далече е на парка врявата.

Зазидани с бетон са днес стените ни.

И даже несбогували се с вярата,

към сивотата на деня политаме.