Понякога изгубва се душата,

отчаяно се лута мисълта:

- Дали съм прав? Дали пък смисъл има

във всеки миг с надежда изживян от нас?

 

Понякога изгубва се надеждата

и мрак се стеле по света край теб,

опитваш се с вяра да надвиеш тъмнината,

за да откриеш светъл лъч по своя път.

 

А знаем всички - факт е, става се по-трудно

в реалния живот ти да откриеш светлина,

с усмивка да посрещаш всяко утро

и със спокойствие да те дарява вечерта.

 

Оглеждаш се и търсиш своя лъч надежда

в този свят понякога така красив,

сега покрит с мъгла от страх, изпълнен с тревоги

за утрешния ден на този свят.

 

Стъпки без следи…

Викове без глас…

Стонове без звук…

Объркани съдби…

Живи мъртъвци…

Вода изпълнена с бацили,

които носят плесента в нашите души.

А зная аз душата как се гърчи,

и смазана умира всеки ден,

когато няма как да счупи

оковите на мрака покрай нас.

 

Изстрадани дни…

Пародия на живот…

Невиждащи очи…

Нечуващи уши…

Къде се свря надеждата?

Защо се скри от нас?

 

Кога забравихме, че сме човеци

и само гости сме на таз земя?

Кога забравихме, че се очаква

по път към светлината да вървим?

 

И всеки лъч от светлина край нас

е помощ ценна за нашите души

да зададем най-точните въпроси,

а може би и отговор самите ние да дадем.

 

Израствайки духовно

все по-близо до нас е светлината,

огрян от нея ще е земният ни път,

но туй, разбира се, не означава,

че лесен той ще е, в този материален свят…