Понякога писмата не пристигат


Понякога писмата не пристигат.
Тогава дълго търси пощальонът
адресите на вчерашните призраци,
които са очаквали послания.
Открива труп на сграда. Или сграда,
която му подсказва с некролога си,
че другият, по-вечен пощальон,
е идвал тук, за да го изпревари.

И после пощальонът търси дълго
адресите на живите, които
навярно са изпратили послания.
Намира ги понякога. Но те
държат се като мащехи с писмата си.
Отказват да ги върнат по гнездата им-
защото вярват, че веднъж изпратено
се връща чуждо, вместо отлетялото.

Понякога адресите ги няма.
А друг път съществуват, но са улици-
без дом. Или безименни канали.
Или полета, прашни и опасани
отдавна със строителни площадки.

Понякога писмата не пристигат.
Тогава пощальонът ги запазва.
Не ги чете. Войникът е оставен
на пост - да пази. Не за да разбира
какъв е идеалът му на пазене.

И той не се пресяга, за да скъса
и ъгъл от плика. Държи в ръцете си
мастилото на някого.
И бавно си представя
по почерка написаното вътре.

Макар да носят белези на мъртви,
писмата оживяват във дъха му.
Той сяда там, където не наднича
през рамото му никой. И се храни
със думите, които нямат ехо.

Не го засищат. Гладен е за повече.
Защото както раните от мигове,
несбъднатите думи не зарастват.