Резка от мастило върху дланта ти.
Дали е топла следа от писмо,
в което ми разкриваш чувствата си?
Или е изстинал товар
от писмото на твоето сбогом?

На открито сме. Под силен вятър.
Пред нас една найлонова торбичка
опитва да се задържи
за бавния корем на автобус.
Да намери утроба, която
да роди найлона в пеперуда.

Автобусното тяло е бавно.
Но дъхът му е бърз и отровен.
Торбичката се удря в мантинелата
на окончателното си отхвърляне.
И автобусът продължава. Празен.

Дали изобщо има писмо,
в което почеркът ни е еднакъв?
Тази малка резка от мастило
навярно е изтичащото време.
Отстъпваме. Дояждаме мълчание
и няма да остане нито кокал.

А колко много ми се искаше
да напомняме стихотворение.
Има стихове само за обич.
Има и за раздяла.
Стихотворенията си приличат,
защото след прочит остават.

Ще ме прегърнеш толкова за късо,
за колкото убиец тип касапин
прегръща скъпоценната си жертва.
Преди да изтръгне сърцето й.

Ние не сме стихотворение,
защото сме скарани с всяка реалност,
от която да тръгнем на лов за строфи.
Резката се страхува от умиване.
Аз се боя, че ще я татуирам
на липсата си.
Ето, че си тръгваме.

От смятане на случки и неслучки
посочихме плътта да ни решава.
Докато сенките ни сочеха
единствения наш, възможен избор.

Никоя сянка на длан
не поддържа резка от мастило,
която да бъде изтрита.
И дланта е ръка. Но отворена.
Отворената ти ръка е Да!
А резката е страх, че ще паднеш.
В сянката на откритата длан
не съществуват сенки на съмнения.

Сега ти си тръгваш от мен.
Аз си тръгвам от теб.
Но утре, когато разминем тела,
сенките ни ще минат една през друга.
Като неизтриваемо докосване.

Късно е да им избягаме.
Те ни издърпват към себе си.
Вече сме поезия на сенките,
които ще ни превърнат в реалност.