Усмихвам ти се,
видимо спокойна.
И ти ми се усмихваш...
Но мълчим.
Щастливи сме
за сметка на пробойна,
която само вътрешно личи.
Залъгваш се,
че аз съм съвършена.
Не плача.
Не припадам.
Не крещя.
Но всъщност
съм изцяло разрушена.
Подпирам се на теб.
И се държа.
Усмихвам ти се,
видимо прилична.
Невидимото пак ти го спестих.
Досещам се,
че може би обичам
човек,
неподходящ за моя стих,
на който доверявам тишината.
А ти... не подозираш,
че си тук.
Пред теб
и любовта, и самотата
избиват под налягане.
Без звук.