“Беше тихо и беше внезапно,
       беше щедро и беше отчаяно...”
                       Анелия ГЕШЕВА, “Епистоларно”

Беше тихо... с тишина, която плаши,
тишина внезапна и отчаяна,
тишина след рев и гърмел страшен,
тишина на свършека, на края...

Беше щедро... с щедрост на обречени,
с дъх на отчаяние разнищено,
с щедростта на всичко неизречено,
след което не остава нищо –
нито крачка време отмаляло,
нито час пространство озвездено,
нищо цяло, нито част от цялото –
стиска вечност, пепел от вселена...

Беше тъй внезапно. И не чаках,
но видях над мен да се въззема
Колелото на Деня и Мрака,
намотаващо самото Време;
старият чекрък, пресукващ дните ни,
шарени като ресни от прежда,
със която китим оня китеник –
на живота си и на надеждата.

Взирах се отчаян. Ясно виждах
колко малко преждица остава,
скърцайки през времето прииждащо,
старият чекрък да намотава.

И внезапно с яростта на шемета
под чекръка стар подложих рамо –
не да спра въртенето на Времето,
исках малко да забавя само
този ход неумолим на Нищото,
дето ни премазва и ни смила
и ни прави сива дреб – разнищени,
без черти, без същност и без сила.

И напънах стар гръбнак под шината,
в сухата земя крака залостил,
но под колелото на годините
вече пукат старите ми кости,
и дълбоко сред пръстта на Нищото
вече съм потънал безвъзвратно,
като в блато – в сухо пепелище,
от което няма път обратно.

Не до коленете – чак до кръста
колелото в тази пръст ме вбива
и напразно драскам с криви пръсти –
свършвам вече, вече си отивам.
А над мен на дните по редицата
скърца старият чекрък, не спира.
Себе си да сложиш между спиците,
няма полза – пак ще се умира.

И е все внезапно и окаяно,
все болезнено и бързотечно,
все тъй страшно тихо и отчаяно...
Пагубно.
Завинаги.
И вечно...