Сред безутешния май
на тихи цветя,
лежи моят гроб
покрит с кандила;
но със слепи очи,
аз едва ли ги виждам-
стопените свещи
и капките восък.
Труп съм аз,
мълча и спя.
И са тъмни очите ми-
две тъмни недра...
Не пращайте слънце,
ах как ме гори!
Не копнеят веч\' миглите
за лъч светлина,
душата е мъртва
и спи в тишина.
Сънят не надзърта
от края сега...
Сънувах цветята,
сънувах пръстта-
и ето, ухаят,
а кал мокра е тя...
Но какво ли днес значат
и те и дъждът?
Защо да ги моля,
защо да ги чувствам?
И спрете да плачете
Вие с горки сълзи...
Труп съм аз,
спокойно тук спя...
Къс по къс се разпадам,
топя се и гния-
досущ като свещите
над моя ковчег...
Не ставам вампир
и вечер не вия,
но едва ли приличам
сега на човек...
Зазидани в мрака,
такива сме ние...
Кой ни обича
и кой ли ни чака?
Кой ли сглобява
и кой благославя
тази плът,
която гние?
Не е красива...
И не е светлинна...
А дреха захвърлена, сива...
Празна черупка на няма душа.