Моят град живее под баира,  дето е пораснала душата ми.

Белият баир, повит с чимшири, перуникa и небе за качване.

Нощите, потурчени светулки, гаснат бавно - черкви след молебен,

чакащи луната - черна булка, гърбом да захвърли светещ гербер.

 Слънцето се вдига - гладен гларус, гмурне се в небето и се люшне.

Мъчно е, когато иде август - после нямам сили да го пусна.

Аз и баба, хванали баира, качваме по стръмното напряко.

Изтънява като гръм Всемирът - циганско дайре след дълго лято.

 Зреят трънки. Шири се чимширът.  Пада есен в клоните на ясен.

Аз почти преполових баира. Баба го качи - не  е опасен.

Пие леблебия, бъбрят с Господ. Аз пълзя нагоре и не спирам,

за да го нагледам отвисоко...  Моят град живее под баира.

2011*