По стъпките на залеза вървя.
Пред мен извива златната пътека,
прехвърля хълм, пълзи през пропастта,
но следвам я уверено и леко.
Къде ли води? Слънчевият диск
на хоризонта в сребърната пазва
потъва. Гасне блясъкът лъчист.
Но всичко в този свят така залязва.
Угасва бавно синият копнеж
по чудеса - примамливо далечни,
увявха като лист зелен под скреж
наивната илюзия за вечност.
И все по-често залезът шепти,
когато върховете приближава:
\"Залязваш ден след ден, човече, ти!
Но и след теб животът продължава,
тъй както продължава и след мен.
Изгряващ и залязващ - пак съм слънце!
А твоят път е просто кратък ден,
от вечността - едно пшенично зрънце.
Какво ще правиш - знаеш сам. Дали
като свидлив скъперник ще го браниш,
или, когато дъжд студен вали,
рояк врабчета гладни ще нахраниш.\"
Присъда ли е, избор ли - не знам
(не вярвам на орисници и феи),
но сякаш моят ден вгради се сам
на Слънцето в прозрачните алеи...
И тихо пак след залеза вървя -
докрай ще следвам светлата му диря,
за да се върна с него сутринта,
когато той отново ще е изгрев.