Из “Македонски напеви”

Дори с едно око да съм, дори да съм напълно сляп, съвсем без сили,
дори ръката ми по старчески – за меч безсилна! – да трепери,
в душата си ще пазя спомена за византиеца Василий
и пътя каменист към крепостта дори сред мрака вечен ще намеря...

През крепостния ров спуснете ми тогава моста, обкован в желязо,
и нека Самуил да ме посрещне сам през портата с болярите –
от куките горещи на палача не в очите, а в сърцето съм белязан
и в огъня на болката душата ми войнишка и до днес изгаря.

Тук, в синия простор на Охридското езеро, ще потопя лице полека
и тихата вода кръвта от очните ми ями ще измие и ще ме лекува
– какво от туй, че съм дошъл след повече от десет века,
нали все още с българоубийци Самуиловата рат воюва?

Какво, че старата стена на крепостта се разрушава,
че дървените ладии през езерото синьо вече са отплували,
когато там, в онази първа българска държава,
и днес от тоя хълм над Охрид Самуил царува!

...

Тоягата на мъката ни сляпа трополи през здрача,
а под клепачите си носим на желязото горещо крепа черен...
Но даже всички ни да беше ослепил палачът,
с очите на сърцето си към тая крепост пътя бих намерил!