Сега ми остана единствен гласът на умората

и свитите пръсти край тази среднощна цигара.

Димът ми смъди. Сълзи. Всъщност – нищо особено.

Недей да си спомняш какво си раздал и прежалил.

Постой в тишината със мен. Аз знам, че си истински.

Усещам копнежа светът да е плоско пространство.

Когато мълчиш – на другия край ще е стихнало.

Когато се смееш – ефирът над мен ще е пламнал.

Копнежът обаче е само проекция в себе си.

Денят ни подсеща, че всичко е обло и стръмно.

Когато мълчиш, дори тишината е дрезгава.

Оставаш до мен, а после внезапно си тръгваш.

Не мога така! Очите ми парят от четене,

а думите литват под нас като зейнали бездни.

Ще ходя във мрака, а щом заухае на светло

ще вдишам зората. И после сама ще изчезна.