Тръгвам натам. Тръгвам към мрака на нищото.

Тръгвам по релси от сбъднато в мен настояще.

Пътят приижда зад мен. Пътят е писък,

изстрелян в главата ми. Тук и сама ми е страшно,

камо ли с тътена, камо ли с влак по петите ми,

който не помни кога за последно е спирал.

Виках за помощ. Явно в съня си съм викала.

Просто не искам с отворена длан да умирам.

Празна и топла. Кухо гнездо върху жиците.

Свито очакване в тихото, тъмно пространство.

Вече се будя. Чувам далечният писък.

Нещо напира, съска, върти се и дращи.

Пътят пред мен, пътят зад мен... Няма пътища.

Всичко е сдъвкано в нашето мислене време.

Моля те, спри. Погледни ме. Съвсем не е късно.

Само така ще успея и аз да се вгледам.

В теб, в тишината, във крехкото дишане нощем.

Другите истини могат спокойно да тръгват.

Гладко пространство. Стигнато. Плоско. И просто.

Тръгвам към него. Какво, че светът ни е кръгъл…