Пламък от луди - на гарата

Празна от чакане гара.
Толкова мравки я чоплят.
Но не остават за дълго.
Мигове търси перонът,
вместо тела за сбогуване.

Влакове много, но пламъкът
все се затрива по релсите,
сякаш е пръст без запалване.

Гарата всичко си има.
Пейки за бързо отлитащи.
Глас за посока - сериозен.
Сънени, трудни кондуктори.
Гладни за скок машинисти.
Мирис на потни машини.

Куфари. Куфари. Куфари.
Но без проклетия пламък.
Твърде прилична е гарата.
Лудите тъкмо ги няма.
А пък купето е твърде
тясно - да бъде обичане.

Нека да скочим от влака
и да застанем прегърнати
върху ръба на перона.
Да се целуваме дълго.
Толкова дълго, че даже
бързите да се засрамят.

Нека ни снимат зяпачите
с погледи, дали отхвърляне.
Снимат ли - значи сме пламъкът.
Пламък от луди - на гарата.