...без бряг са времената...”
                                         Алфонс дьо ЛАМАРТИН

На масата до мен седи часът на здрача.
Пред двамата съм сложил чаши вино;
ленив дъждец по хоризонта плаче,
светкавици забиват сини клинове,
а виното е като кръв червено
и като кръв се стича по стъклото...

Разливам го.
Последното – за мене.
Бутилката ще трябва пак.
Защото
днес тя ми е надежда за спасение –
така поне съм чел, така съм слушал:

когато в буря корабокрушенец
изхвърли някъде вълна на сушата,
в бутилка два-три реда, зов отчаян,
нещастникът захвърлял в необята
и чакал с месеци да дойде краят
или да зърне мачта над вълната.

...

И аз съм тук на бурята след воя...
На този остров дните ми минават.
Обгръща ме на времето покоят,
на дъното калта се утаява,
но живият живот тече далече,
житейското море далеч се плиска;
дъждът ръми над падащата вечер
и аз ще трябва да поема риска
в бутилката, току що отцедена,
да вложа вопъл – стих, роден в душата –
и, пълен със надежди и съмнения,
в житейското море да я запратя

с надеждата, че някога през дните,
на случая по волята лукава
бутилката ще победи вълните
и ще доплава,
все пак ще доплава
до този свят, във който ще ме няма,
но моят стих ще стигне бряг далечен...

Надеждата е може би измама –
умира всичко... Но стихът е вечен!

Напразно се напрягам да надвикам
тайфуните на кухите ви речи –
навярно не разбирате езика ми,
или пък моят остров е далече
и ми остава само тази тъмна
бутилка от изпито вече вино.

Часът на мрака свърши, вън ще съмне
и моят стъклен кораб ще замине.

Дано са благосклонни ветровете,
дано теченията да го носят
и някой ден да стигне бреговете
на вашите тревоги и въпроси.
И като пратеник от бряг далечен,
преминал на годините морето,
да прозвучи в една дъждовна вечер
стихът ми днешен – вопъл на сърцето...