Мое есенно, скъпо момче,
студ обсебва леглата ни нощем.
Самота водопадно тече
и се влива във бързея мощен,
в който Времето чака на старт,
и ни дебне с око през бинокъл.
Беше тази история арт,
не успя да се спре по-високо
от едно изнурено небе -
над главите ни покрив ажурен,
дето есенно слънце гребе
и с последни лъчи ни прижуря.
Мое есенно, скъпо момче,
не твърдя, че била съм приятел,
щом писмото ще се нарече:
стих без стойност и без получател!