Две змии. Увивна и отровна.
Увивната- влюбчива.
Отровната- ничия.
„ Ухапи човек,
за да станеш отровна.
И ще се влюбя в теб”-
каза отровната.

Но наум друго си пожела.
„ Нека тази да се провали.
Вятърничава да си остане.
Няма огънче между еднакви.
Пепелта е единствено равна”.

Увивната се скри под плитък камък.
Издълба си шпионка в земята
и зачака да срещне човек.
Срещаше птици. Мравки. Листа.
И ги наричаше хора.

Поглъщаше ги цели. От страха,
че може и да се окажат маски.
Заспиваше с надежда за отрова.
Събуждаше се същата- наивна.

Веднъж някой почука на камъка.
„ Излизай- аз съм Човекът”.
Изпълзя вън, наточила зъби.
„ Сега ще те ухапя!
Аз съм лошата.
Ти изпълнявай роля на добричък”.

„ Не става - не се съгласи актьорът-
петната ти са външни. Просто кожа.
А моите петна змия са вътре”.

Човекът се изсмя и я ухапа.
Зарови я и после се ухапа.
Намери другата, отровната.
Показа раната. Пусна сълзица
и се оплака: „Твойта ме отрови”.

Отровната отказа любовта.
Увивната отказа да е памет.
Човекът се отказа от човек.
За да не се отказва от змията.